Полянката до реката

Приятно местенце за отдих

Исках някъде да си отдъхна. Наскоро имах рожден ден.. дали някой си спомняше?
Отидох в полянката до реката.
Видях едно момиче да стои само и отидох при него.
- Здравей, аз съм Емили приятно ми е.- казах и седнах до нея.

Оо, дори и в пустата гора, когато искаш да си сам, както винаги, се намира някой..
-Ерика -поех. Извърнах глава към реката. Беше невероятно спокойна и синя. Когато се обърнах отново към Емили видях, че тя също съзерцава водата. Колкото и да не обичах да се запознавам с други хора бях любопитна какво ли си мислеше и тя. Дали и тя се чувстваше толкова самотна понякога, затворена в малкия си свят или беше просто поредната високомерка. Честно казано не ми се вярваше да е второто. Изведнъж видях сълзи в очите на Емили.
- Знам, че току-що се запознахме , но.. Ако искаш да поговориш с някого.. насреща съм.

Чувствах се ужасно заради цялата каша с Риа и това, че се оказа моя сестра.
Изведнъж се сетих и за смъртта на родителите си. Когато се опитах да говоря със Спенсър тя дори не поиска да ме изслуша. Всичко беше като огромна тежест на плещите ми, която не можех да издържа сама.
- Ам истината е, че живея от толкова години сама и се изведнъж се появява човек, който бе обича, но е прекалено различен от мен. Възпитаван е различно и не знам как да постъпя.

Звучеше ми толкова познато.
- По принцип не давам съвети, аз сама не мога да се оправям, но.. А ти обичаш ли този човек? Все пак за любовта няма граници , нали? Преди време имаше човек, когото ме обичаше много, аз него също. Но в пътна злополука умря, бях съкрушена. Така че недей да изпускаш шансът си, защото утре може и да го няма. - Чувствах как огромна буца засяда в гърлото ми. Сетих се за Сам, как той беше единственият човек на света, който ме разбираше. Чувствах се толкова самотна. Но докато гледах тъжното и объркано лице на Емили нещо в мен се пречупи. Досега не ми се беше случвало, но исках да помогна на това момиче. Звъннах на началника ми и го помолих за едноседмична почивка. Не знам дали щях да успея, но поне исках да опитам.
- Предполагам, че в главата ти е каша, объркана си и не знаеш как да постъпиш. Случвало ми се е толкова пъти. На 10 години родители ми ме изпратиха в пансион, оттогава се оправям сама. Така че мисля, че те разбирам. И искам да ти помогна. Изгубих Сам, човекът, когото обичах, веднъж и си мисля, че ако някак успея да ти помогна душевно той пак ще е с мен. Искаш ли да опитаме?

- При мен не става дума точно за любов. Истината е, че намерих сестра си, която е толкова различна от мен. Родителите ми са я изоставили и тя е израснала сама. Крили са я отмен толкова дълги години. Те убряха преди 6 месеца и аз бях много объркана, но се оправих някак и сега дойде това момичи и все повече ми напомня за тях. За майка ми и червената и буйна коса и за усмивката на баща ми. Мисля, че наистина ми трябва твоята помощ.
Казах аз.

Бях изненадана. Не очаквах точно това.
- Аа -запелтечих аз - къде е сега това момиче? - Можех да си представя какво е да бъдеш изоставен. Моите родители също ме изоставиха като ме пратиха в глупавия пансион. Но да намериш така изведнъж сестра си.. Бях объркана. Погледнах отново към реката, Емили също изглеждаше умислена.
-Сигурно ти е тежко да разбереш, че имаш сестра - предположих.Зачудих се какво ли бих правила аз , ако намеря някоя изгубена сестра или брат, които ми напомнят на нашите. Но честно казано не исках да става.
-Е, искаш ли да намерим сестра ти или не?

- Тя вече ме откри. Появи се ей така.. почука на вратата ми сякаш ми я некаква приятелка и говореше така спокойно. Разказа ми за себе си и дори за миг не се страхуваше от мен.. можех да го усетя. Тя е различна и това ме плаши.
Подсмъркнах и извадих кърпичикте от чантата си. Издухах се.
- Вече минаха седмици, а аз не се отзовавам на обаданията и. Просто ме е страх.. имах доведен брат, но го скрих от нея. Не исках да я разстровам, защото той катастрофира заедно с родителите ми и сега е мъртъв.

Виждах болката в очите й.
-Знам, че ти е трудно, но мисля, че вече си изгубила достатъчно. Все пак тя е единствената ти останала роднина.. Ако сега дойде майка ми или баща ми, независимо колко са ме наранили, бих поговорила с тях. - В този момент телефонът на Емили извъня. Мина около минута, в която тя повече мълчеше, докато най-накрая не изпусна телефона на земята. Погледна ме и в очите й се изписваше страх.
- Сестра ми.. Тя е в болница.

- Трябва да идя веднага при нея. Беше ми много приятно да си поговорим. Ето ти номера ми.
Извадих едно лисче хартия от чантата си и записах номера си на него.
- Ще ми бъде приятно отново да си поговорим
Казах аз и се запътих към болницата.

Постоях още известно време, след като Емили си тръгна. Мислех. После се прибрах вкъщи, но не можах да заспя. Чудех се как ли е сестра й и затова реших да звънна на Емили.
- Емили, аз съм Ерика, днес се запознахме при полянката до реката. Чудех се как е сестра ти..

Когато телефона звънна се стреснах. Бях задрямала.
- Здрасти Ерика, ами сестра ми е добре. Мерси, че се сети за мен. Ти как си?
Родвах се, че поня някого на този свят ме чува какво наистина говоря.
Ерика ме разбираше чудесно. Докато разговаряхме в стаята влезе сестра ми.
- Трябва да затварям. ще ти се обадя по-късно. Чао.

Зачудих се каква в действителност беше сестра й. Изведнъж си представих, че е някоя измамница, представих си я с нож.. Разбира се това бяха глупости. Нали? Трябва да са били. Но все пак нещо в мен ме човъркаше. Имаше нещо в сестра й, което не ми харесваше, въпреки че дори не я бях виждала.
Когато тръгваше, Емили ми даде адреса на болницата затова реших да отида да я видя нея и сестра й.
**
Пристигнах, купих цветя и бонбони за сестра й и попитах за стаята. Когато влязох видях гледка, за която не ми се искаше изобщо да бях идвала...

Аз държах ръката на сестра си и плачех. Тя се влушаваше и все повече и повече.
Когато Ерика дойде наистина много се зарадвах.
- О ти дойде.- казах и станах, за да е прегърна. Благодаря ти, че дойде.
Взех бонбоните и ги остави на масата.
- Тя е много зле.- Заплаках още повече.

Гледах измъчената физиономия на Емили и бледото лице на сестра й и сърцето ми се свиваше.
- Какво й има, какво е станало? - чудех се аз. Отидох до леглото на сестра й, до което Емили беше седнала и хванах ръката й. - Нищо ли не може да се направи? - Емили ме погледна тъжно и поклати глава.
След няколко минути Емили заспа. Излязох от стаята и видях, че докторът се приближава.
- Тя спи. Сестра й също.. Докторе, исках да Ви попитам как е състоянието на момичето, много ли е зле? - Докторът ми каза, че всъщност сестрата на Емили има спешна нужда от бъбречна трансплантация. В противен случай краят й е скоро. Емили обаче не отговаря и не може да бъде донор.
Стана ми толкова мъчно. Най-накрая е намерила някого, някой роднина, а сега да го изгуби...
- Извинете докторе, могат ли и на мен да ми бъдат направени изследвания за съвместимост? - чух се да питам аз с треперещ глас.

Бях задрябама и когато се събудих Ерика я нямаше.
Сатнах и отидох в коридора, тя беше там и говореше с доктора. Когато се приближих тя говореше с него, тя да бъде донора на сестра ми.
- Ерика наистина ли ще го направиш? Но.. ти дори не ме познаваш...
Бях благодарна на бога, че има такива добри хора.

-Не ми благодари, не знам дали ще бъда съвместима.. Сега отивам да ми направят изследванията.
Не беше нещо особено. Стандартните неща. Резултатите щяха да излязат утре.
Когато отидох да видя Емили и сестра й , заварих Емили да лежи на земята.
-Помощ, помощ -завиках-някой да помогне!

Докато бях отивала в стаята при сестра ми усетх нечие присъствие. Присъствие на вампир. Когато се обърнах да видя, кой е това беше Хана.
- Какво правиш тек?- Попитах аз, а тя само ми вкара с еднаспринцовка върбинка.
След това съ събудих в болнично легло, а Ерика ми стискаше ръката.
- Какво стана?

-Емили! - извиках - Толкова се уплаших! Когато влязох в стаята те видях да лежиш на земята и по тялото ти имаше червени следи. - Знаеш ли от какво са?
-Ами .. не си спомням много добре. - отговори Емили.
- Добре, няма нищо, почивай си сега. - Излязох от стаята. Може би е от умората, може би не, но докато излизах ми се причу смях, злокобен смях. Потреперих. Отидох да изпия едно кафе от кафенето долу. След това се качих обратно в стаята на Емили. Тя обаче не беше там. Белите болнични чаршафи, в които до преди един час тя лежеше, стояха празни. Само един малък лист беше сложен отгоре, гласящ:
"Не си играй с неща, непосилни за теб. Ако искаш да видиш отново малката си приятелка ела в гората зад болницата след един час. И не казвай на никого."
Побиха ме ледени тръпки.

След като Ерика си тръгна някой дойде и ми запуши лецуто с възглавница.
Изпаднах в безсъзнание. След извесно веме се събудих, но бях завързаназа едно дърво.
- Ехо има ли някой?
Извиках, но не получих отговор.

Леко уплашена отидох зад болницата. Понеже вече се смрачаваше не виждах кой знае какво. Когато вперих по-добре поглед в земята ми се стори , че виждам стъпки. "Някъде тук трябва да е била"- помислих си аз. Трескаво започнах да оглеждам, но не виждах нищо. Изведнъж чух адски писък от другата страна на гората и се затичах натам. Когато стигнах към края вече едвам дишах и гледах, но все пак съзрях сянка, много бързо отдалечаваща се. В този миг усетих зад себе си присъствие и хладна ръка на врата си. Лекичко извиках и след това загубих съзнание.